Местният Темелко Гьорев и Дъновистка история за прераждане

Хазяинът на Петър Дънов, по време на пребиваването му в Мърчаево, Темелко Гьорев е разказал история, според която неговият син се е преродил във внука му. В този разказ се споменават истински хора и случки от техния живот. Събитията се развиват преди десетки години и едва ли Мърчаевци си спомнят за тези хора, но това е част от историята на селото. По-долу описаната случка звучи като легенда, защото описва свръхестествени събития. Самото учение на Дънов е изпълнено с чудеса и свръхестественост. На самият учител често са били приписвани свръхестествени способности. Освен прераждането, внукът се родил точно в часа на 9 септември, когато комунистите са взели властта. Също така жена с име Търса (което съдържа символиката на "изтърсак" - дете, което се е родило без да е било искано) е убедила снахата на Гьорев да остави детето и да го роди и пр. чудеса. Разказът му също така го представя в светлината на ценените тогава от обществената система качества. Той е бил комунист, убитият му син - ремсист, внукът - член на партията.

Публикуваме разказа на Темелко Гьорев (източник: Изгревът.ком):

УБИЙСТВОТО НА СИНА И ПРЕРАЖДАНЕТО МУ

Синът ми Костадин служеше на Божурище у летището. И оттам идваше в отпуск редовно, писма пишеше и ... една вечер преди залез слънце ми го докараха в една линейка четирима души войници. Казвам: “Какво е станало бе?” – “Любовен характер”, казва, “хвърлил се под влака. По заповед на командира още тая вечер да го погребете, защото телото е развалено от четири дена.” Телото беше в закован, запечатан ковчег. Добре, че си отидоха войниците. И аз взимам теслата и разбивам сандъка, да видя дали е истина, че е сгазен от влака, заради любовни истории.

Като разбих сандъка, гледам телото му здраво. Погледнах му най-напред ръцете. Тука зад всеки нокът игли набити, като тънки пирони. Тука около врата стискан с тел и телът се впил в телото: “Ах казвам това вече не е влак.” Разбрах какво е нещо. Не трябва да го погребем. На сутринта вземам тоя брат Симеона и право на Изгрева. Казвам: “Учителю, така и така е работата.” Той Се наведе малко, па се изправи и Се засмя. А аз така течат сълзите ми. Като Се засмя, каза: “Слушай, ще знаеш едно, че е убит като войник на бойното поле. Но аз няма да му разправям историята. Той ще дойде пак във вашия дом. Той всичко ще си каже. Но ще дойде време, ти няма да вземеш никакво възмездие за него.” Както сега идваха да ми дават разни работи – народна пенсия, аз съм отказал от всичко. И аз какво да правя, да идем там у частта му където служи, може и мен да хванат. И аз съм комунист, бях комунист. Какво да правим? Погребахме го. И така полека-полека помирих се с положението. Това беше през есента на 1943 г. Един син погребах, а остана още един.

На 9.IХ.1944 г. точно в 5 ч. сутринта снаха ми доби момче, точно у часа кога се смени старата власт и когато по радиото съобщиха, че властта е паднала и дошла нова. Комунистите дойдоха.

Това дете се роди, ама можеше да не се роди, оти имаше пречка от страна на снаха ми. Беше заченала, ама искаше да го махне, но го спаси Търса – сестрата на брат Петър. Този брат свиреше на цигулка и четеше беседи оти беше по-учен от нас. Та снахата искаше да магне детето, защото били военни години и дето всеки си спасявал кожата и се чудел къде да се скрие, а пък тя дете да ражда. Та тая Търса голема работа свърши! Що думи и приказки й наговори, та накрая я склони да го роди, като й каза, че ще й помага, няма да я остави. Ама тая Търса това гдето говореше, тя не го говореше от себе си, ама нали требваше да се сбъдне всичко онова, гдето Учителят беше рекъл, кога го бяха убили Костадин и кога ходих при Учителя. Ама това не го знаех, че така ще се завърже като синджир, та всека халка си доде на мястото. И тоя синджир го видяхме, когато детето ще се роди и порасна, взе че си разказа историята, така както Учителят беше ми рекъл. Та тая история е следната:

Там ние бяхме махнали вече тая къща, старата. Доле връзвахме добитъка, а горе слагахме храна на добитъка. И жена ми, тука не може да гледа дрехите на Костадин, вземала и ги закачила там на един пирон, където е храната за добитъка. Минаха години. По едно време аз сбирам храна да храним добитъка и детето играе около мене. Тогава детето беше на шест години. Играе около мене, ама за щастие една обувка паднала от дрехите. То се наведе и вгледа се и се обърна към мене, ама обърна се към мене като възрастен, сериозен: “Слушай бе дедо, защо си ми хвърлил тука обувката?” Казвам: “Каква обувка е,тая обувка е на чичо ти. Ето ти си малък!” – “Никакъв чичо, аз съм твоя Костадин!” – “Всичко добре, ама защо ми сменихте името? Бях Костадин, сега ме викате Петър. От това не съм доволен.” Казвам му: “Като си същия, защо ни докара на това дередже?” – “Я седни тука, пък ще ти разправим всичко, каквото съм правил и какво съм вършил.”

И подчиних се на детето, седнах и то почна да разказва:

“Слушай! Бяхме в поделението 18 души ремсисти. Отгоре партизаните ни наредиха, тия 18 души да теглиме жребие. На двама, на които се падне да разбием склада през нощта и да изнесем оръжие на определено място и да избягаме с партизаните. Жребият се падна на мене и на Владимир Бонев от Кюстендил. Изнесохме оръжие, но партизаните ги нема и казвам: “Владимире, видя се, че опасност нема. Я че се върнем да вземем още пушки, а ти чекай тука партизаните, а я че донесем още и да вървиме с тях. Връщам се и у складо ме хващат. Какво не правиха с мене, да кажем дружината: “Кажи дружината, тебе ще те пуснем.” – “Немам дружина. Това що съм го направил, сам съм го направил.” – “Имаш дружина, кажи ги ще те пуснем.” – “Немам дружина, това що съм направил, аз съм направил.” Най-после ме откараха на стрелбището и ме стреляха, но аз каже не бех у телото си. Аз се бях излъчил от теглото си и гледах какво стрелят теглото ми и после, туриха ме в едно сандъче, “ковчега” и после каза по детински: “Отидох при Божето. Но вие много плакахте с баба. По-рано ми бяхте майка и баща, а сега сте ми дедо и баба. И затова отгоре ми казаха: “Хайде на Земята, стига са плакали майка ти и баща ти!” И след това почна да си разправя това нещо по махлата, на Пешо и на другите и най-после полека, полека забрави ли, какво направи, но известно време дохождаше тука, оглеждаше се на портретите, нали има портрети негови и след това почна да не поглежда портретите. Порасна, минаха години и влезна в партията. Само му казвам: “Петре бе, ти много си дал за тая партия, защо седиш пак у нея?” – “Слушай дедо, не съм изживял още това в тая партия, което требва да изживеем. Ще го изживеем и ще станем човек. Сега за сега ще бъдем в партията.” И така продължава и сега. Помагаха му отгоре. Купи си кола, направи на Георги Димитров у Перник паметник, дадоха му възнаграждение, доста пари, дадоха му златен медал и ама това е, пак е комунист. Та това е за него.